Когато говорим за вероизповедание, имаме определена доктрина, която е религиозно убеждение. Изповеданието не е задължително да бъде предмет на вяра, а на знание. И тогава вече можете да не принадлежите към една религия, но да си имате свое изповедание.

Мъдростта не може да стане религия в границите на институти. Тя може да бъде изповядвана като култура. Сама за себе си може да си създаде, както всяка култура – да си създаде своите, така да ги наречем, светилища. Но не може да сложи обреди – на всеки десет крачки да коленичите. Човечеството ще води много тежка битка от липсата на глави в преимущество на колена. Това е ужасно!

Между свят и свещен е много голяма разликата. Някои могат да станат святи – това е право на канонизация, която една институция дава. А свещенността е дали са осветени, не дали ги е канонизирала една институция. Битката на Децата на Деня ще бъде с тези стотици светци. Когато институции дават привилегия, това е все едно да получите в един университет диплома, че сте завършили еди-какво си. Ама дали ставате за това нещо…

Наистина, когато говоря за Голгота (тя е, разбира се, един от най-свещените храмове на човешката реалност), там има две неща: черепа на Адам и Кръста на Христос. Счита се, че на Голгота е погребан Адам. А под „черепа на Адам“ трябва да разбираме извора на човечеството. И тогава една малка добавка стои – в сътворения Адам работи Роденият Христос. Тази велика тайна: да събереш Адам, който не възкръсна – идеята за земното човечество, и Кръста на Христос, където е възкръсването – идеята за Небе.

Две велики тайни са събрани на Голгота: земя и Небе. Единият е сътворен, другият е Роден. Роденият работи в сътворения. Сътвореният притежава една привилегия – да ражда. Изрично съм казвал: Адам е сътворен, а пък ражда. Бог първи клонира и в това клониране идва този дух изведен – Ева, което значи „живот“. И Бог казва, че ще бъдат една плът с Адам. Оттук е привилегията на Адам да ражда, а Христос има привилегията за Възкресението!

Мистериалната тайна на Възкресението е посвещение!

Както казвам: Науката е бедната сестра на Истината. Бедна, но сестра! Тайните знания, които постепенно стават всетрапезни, са имали за задача именно да водят към Истината. И много добре теософите бяха сложили надписа – той още стои: „Няма религия по-горе от Истината!“. Много добре е усетено. А религиите са били това, което, да кажем, в нашите образователни системи имахме – сметала. Това е предмет, в който ви възпитават.

Науката се разделя от религията и това е наложително, защото не може да има хиляди хора с проницание. Но всички имат ум. Ум, който израства в разум. Някои имат и интуиция. Имате направления – очите да ориентират, умът да открива, защото експериментът в науката остава основен. И точно тук е същината на грешката, когато без наличието на прозрение науката прие геоцентризма – земята е център на Вселената и около нея се върти всичко. Добре, но след това се доказа, че е хелиоцентризъм. Значи науката не е могла да каже истината. Но посветените са знаели – Питагор е знаел и други са знаели, че е хелиоцентризъм.

Трагичното обаче кое е? Църквата какво прави? Приема тезата на науката. Църквата е защитавала не хелиоцентризма, а геоцентризма. Което е било жива гибел! Не само гибел, ами качва някои на кладата – като Джордано Бруно. Какво се е получило? Църквата като институция не се е опряла на своето вътрешно прозрение, а се е опряла на науката.

Разбира се, умът има място и експериментът е неговата сила. Но ще дойде ли свобода от експеримента? Ще дойде. Когато имате будно Трето око. Защото, като сложите в една вана пръчка, тя изглежда счупена – а всъщност не е счупена. Уж нагледно. Значи какво остава? Знанието като прозрение.

Оттук вече и идеята за предназначението. Това са големите разлики. А религиите най-трудно отстъпват. Това неслучайно съм го казвал – те най-бавно стареят и за съжаление най-дълго стоят стари. Това е истината! Виждате един опит да се направи Реформация. Освободиха се от нагледността, да кажем, от иконите. Но не се освободиха от жестокостта. Защото, ако познавате калвинизма, учението на Цвингли, на Мартин Лутер, вие ще видите, че техните методи са доста по-жестоки. Какво направиха? Освободиха се само от една нагледност, не се освободиха от идеята за първороден грях, който ги прави отмъстителни и създава доктрина на расизъм. Разбира се, както виждате, изживяват се вече. Няма го вече влиянието – постепенно се губи. Защо? Защото прозрението и предназначението стават Знание.

Аз нямам цел, имам служение. Защото, като свърши целта, трябва друга задача да си поставям – служението не може да свърши. И съм направил една голяма разлика между служене и служение. Служат чиновниците, служи войската, служи подчиненият. Служението е неограничимост.

Целта ограничава, служението разгръща.

Служение не може да се върши със Себе си. И тогава идва най-голямата идея – за свобода от Себе си. Свобода от Себе си – заради Себе Си.

Може би на милиардите единици имат цялостно Мирово съзнание, когато в тази гама на пробудения Кундалини минат Седмия си център – Хилядолистника, и излязат. Много вярно е сложен в иконографията един образ на Христос – Пантократор, което значи „Всевластник“. Пантократор над планетата – в състояние Миров Учител.

Макар и да е Миров Учител, Буда не е имал тези будности. Само Христос носи планетата в ръката Си. И този, който го е изживял, само той знае какво значи земята или планетата да е в ръцете ти. Тази всевластност.

Мировите Учители създават Учения, които имат много по-универсален характер, овладяват по-голяма част от човечеството, отколкото една школа на Питагор или едно поведение на Орфей, или дори една жертва на Залмоксис… Затова Мировият Учител е обожествен, свързан е със своята божественост, а не с учителството си! С това Той ни води към Бога.

Обидно е още да проповядваме едно старозаветие с „око за око, зъб за зъб“ – няма враг вън от нас, Еволюцията прави конфликти! Любовта сменя идеята за възмездието: око за око, с това: да обичаш врага си. А сега с Мъдростта се извършва едно ново надграждане със събожническото: Няма враг, има събожник! – това е вече въпрос на голямото Знание, а не на насиленото поведение да обичаш враг. Няма враг – има събожник, защото всички са деца на Бога. Събожникът – този, който е като тебе сътворен и носи същото Дихание, което Отец е дал и на тебе, той не може да бъде нито обичан, нито отричан – той е признат. Събожникът – в лицето на другия си ти самият в еволюцията! Битка срещу събожника си можеш ли да водиш? Той е твой събожник, защото е също сътвореният! И „той“ е „ти“, и „ти“ си „той“!

Врагът (както и страхът) е наистина наш коригиращ и потребен брат в жизнена необходимост. Но вече трябва да се снеме от скалата на словото, да се снеме от гражданския и наказателния кодекс понятието враг! Нека се замени с думата неприятел! Неприятелят може да бъде наша мисъл или желание, но не и коронованият, не и враг.

Триъгълникът със змията е символният знак на Учението на Мъдростта. Триъгълникът е горната част на Кръста на Разпятието. Така ще се извърви един нов път с този нов символ. Не казвам емблема. Емблемите нямат трайност, символите са вечни! Символите остават вечни до мига, в който трябва да се осъществят. Те винаги ще имат и предметен, и духовен смисъл. Когато можете да сублимирате предметния, вие го правите духовен. Тогава те нямат друго, освен съхранена енергия, с която вършите своите дела. Символите изграждат културите на съприкосновението.

Идеята да се вземе горната част на Кръста е осъществената победа на Духа над материята, на Духа в тяло. Вътре именно в този Триъгълник е сложен знакът на интуицията, знакът на офистите, змията Огън – Кундалини. И все пак какво е змията? Вътрешният наш духовен език, езикът не на ума, а на причината, езикът на вдъхновеното откровение, понякога и на Богооткровението, което е много голяма рядкост. Змията във всички времена остава символен знак на мъдростта.

Така в Учението на Мъдростта символният знак е именно Триъгълникът със змията, в който в бъдещата еволюция, когато ще имаме свободата на зрението, ще бъде сложено и окото. Третото око като вътрешна предсета и орган на интуитивното познание свидетелства за прозрение, а не за доказателство.

Книгата на Живота е единственият изповеден олтар в Доктрината на Мъдростта. В Доктрината на Любовта изповедният олтар е Разпятието, което дава право на Възкресение. Разпятието е двубоят между Дух и материя! Този двубой завършва с победа на Духа – идеята за Възкресението. Това е Аз и Отец сме едно. Ето тайната и потребата на правото да счупим печатите на Книгата на Живота. Така на олтара на Любовта отдаваме победата на Духа, но в Доктрината на Мъдростта пред Книгата на Живота човекът ще бъде изправен на изповедност. Книгата на Живота е писана изначално още чрез Диханието като част от съзнанието на Отца. Книгата на Живота е Диханието, материализирано като олтар на изповеданието на човека.

Книгата на Живота има своето жизнено и духовно място в нашата биологична, в нашата мисловна, в нашата духовна сфера на живот. Външният олтар ви е създал обреди, но само вътрешният олтар може да ви даде тайнство! Външният олтар изисква подчинение, вътрешният – служение! Тогава – свобода от Себе си заради служение на Великото. Вътрешният олтар е олтарът на Свещената книга, пред която изповедта ни е Песента на гласните, т.е. хармонията между бъдното и настоящето. Живата Книга в Учението Път на Мъдростта като един нов олтар на изповедание и едно откровение на вътрешната молитва на човека е свобода. И в нея ще влезем свободни от себе си. Свободни от себе си! Затова какво трябва да направим? Да се осъществим (не да съществуваме), да се себенадмогнем и да се пожертваме във Възкресение. Тогава ще можем да счупим печати и да прочетем какво иска от нас Бог, какво чака Човечеството и какво е позволила Съдбата!